Българският павилион във Венеция: между гениалното недоразумение и традиционното „не е чак толкова зле“

Отдавна се каня да напиша как преживях българското участие на Архитектурното биенале във Венеция — онова място, където светът показва най-смелите си идеи, а ние… показваме каквото сме успели да сглобим предната вечер. Или поне така изглежда.

Google Maps срещу Българския павилион — 1:0

Павилионът ни, уж разположен на „страхотно място“, се оказа толкова „страхотен“, че дори Гугъл отказа да го намери. Водеше ни като към тайно подземие във филм за Индиана Джоунс. На финала разбрахме, че е точно до спирката на лодка номер 2. Но какво е българско културно преживяване без половин час безсмислено лутане? Част от чара, нали разбирате.

Църквата – най-впечатляващата българска част… която не е българска

Влизаме… и първо виждаме църква. Вътре – невероятна, мистична инсталация. Толкова добра, че се усъмних. И с право — авторът не беше българин. Разбира се. Нашият принос щеше да започне няколко метра по-нататък — в зоната на… реалността.

Концепцията – брилянтна. Реализацията – национална традиция.

Проектът, който е спечелил: снежно оръдие, което произвежда напълно ненужен сняг. Сарказмът е прекрасен — снежен апарат, който бълва смисъл точно колкото и много от системите у нас.

Климатик до телевизор с изкуствен огън— уют „на обратно“. Охлаждаш се, за да се почувстваш топличко. Перфектна метафора за българската реалност: всичко е на обратно.

Всичко това — на хартия. На място беше нещо като: „Който дойде първи в павилиона, сглобява каквото намери“.

Климатикът работеше (аплодисменти).Снежното оръдие — не.

Телевизорът-камина — беше там, но с естетика тип „купено от кварталния магазин за промоции“.

Килимът – кукерски. От онези символи, дето ние много си ги обичаме, а чужденците ни гледат като хора, видели за първи път йети. Но няма значение – важното е ние да си знаем.

Поне кураторите си бяха оставили визитните картички. Не бяха много естетични. С телефони в Германия, Австрия, Люксембург… само родни мобилни не видях. Изглеждаше като арт инсталация „Емигрантски записки“.

Коментарите – огледалото на националната философия

Отварям книжката за мнения. На втора страница пише:„Айде стига сте хейтвали, не е чак толкова зле.“

И в този момент всичко си дойде на мястото.

Това не е просто коментар.Това е диагноза.Това е мантра.Това е девизът, който трябва да сложим като надпис над входа на павилиона.

„България: не е чак толкова зле.“Перфектно промо.

Защо да се целим в „добро“, „качествено“, „професионално“, като можем да се задоволим с това, че не е пълна трагедия? И че климатикът работи!

Големият финал: традиционно пропуснат шанс

И така… за пореден път участието ни беше пропусната възможност, леко украсена със своята характерна доза абсурд.

Но нали, както каза коментарът, не е чак толкова зле?Архитектура в България? Проблеми няма — ние сме си ги решили, като просто сме спрели да ги забелязваме.

Аз пък трябва да спра да хейтвам. Да не вземе някой да ме страхува. 😊Но истината е, че ако някой ден решим да направим нещо наистина добро… може и Гугъл да ни намери от първия път.